Правата на човека са „основните права и свободи, които притежават всички хора, независимо от тяхното гражданство, пол, национален или етнически произход, раса, религия, език или друг статус“. Те се разглеждат като универсални и всички хора имат равни права, поради самата си принадлежност към човечеството. Тези права могат да съществуват като естествени или законови права както в националното, така и в международното право.
Правната система на древните общества се основава на „сложни системи от задължения... представи за справедливост, политическа легитимност и човекоблагоденствие“, която е изцяло независима от концепцията за права на човека. Съвременната представа за човешки права се развива едва през Новото време, успоредно с протичащата в Европа секуларизация на юдео-християнската етика.
Нейн непосредствен предшественик е идеята за естествени права, която е част от средновековната традиция, популяризирана е през Просвещението от философи като Джон Лок, Френсис Хътчесън и Жан-Жак Бюрламаки и се превръща в основа на политическия дискурс на Американската и Френската революция в края на 18 век.
По време на Втората световна война идеите за правата на човека се разглеждат като част от основите на следвоенното устройство на света. Тези възгледи довеждат до приемането през 1948 година от Общото събрание на Организацията на обединените нации на Всеобщата декларация за правата на човека. През втората половина на 20 век доктрината за правата на човека се превръща в крайъгълен камък на политиката по света, оказвайки значително влияние върху международните отношения, международното право, дейността на глобалните и регионални институции, политиката на отделните държави и работата на неправителствените организации. Въпреки това тя продължава да предизвиква значителен скептицизъм, както и спорове за обхвата, характера и оправдаността на човешките права.
Въпреки че идеите за права и свободи присъстват под една или друга форма през по-голямата част от историята на човечеството, те се различават от съвременната представа за правата на човека. Според Джак Донъли: "В древния свят традиционните общества обикновено имат сложни системи от задължения, представи за справедливост, политическа легитимност и човекоблагоденствие, които целят да постигнат човешко достойнство, благоденствие или благосъстояние напълно независимо от правата на човека. Тези институции и практики са алтернативи, а не различни формулировки на правата на човека.“ Концепцията за универсални права на човека не е позната в древните цивилизации, като Древна Гърция, Древен Рим, Древна Индия, Древен Китай. Така например, в тях робството е приемано за естествено състояние. Средновековните харти, като английската Магна Харта, не дават универсални гаранции за правата на човека, а представляват ограничени правни споразумения, отговарящи на изискванията на конкретна политическа ситуация.
Коренът на съвременната правна интерпретация на правата на човека може да бъде проследен до новата европейска история, когато учените се опитват да формулират „секуларизирана версия на юдео-християнската етика“. Обявените през 1525 година Дванадесет искания на селяните в началото на Селската война в Централна Европа често са определяни като първото прокламиране на идеята за правата на човека. В Испания, средата на 16 век, по време на известния Валядолидски дебат, доминиканецът Бартоломе де лас Касас критикува аристотелианския възглед за естественото разделение на човечеството на класи и защитава тезата за равни права на хората, независимо от тяхната раса или религия. През 1689 година Законът за правата в Англия и Претенцията за право в Шотландия поставят извън закона определен кръг от действия на властите срещу техните поданици. В края на 18 век Американската (1776) и Френската революция (1789) водят до провъзгласяването на Декларацията за независимостта на Съединените щати и френската Декларация за правата на човека и гражданина, които гарантират определени лични законово установени права. Тези първи прокламации на идеята за универсални права на човека са съпътствани от разработването на тази концепция от философи, като Томас Пейн, Джон Стюарт Мил и Георг Вилхелм Фридрих Хегел.
Ние смятаме тези истини за очевидни - че всички хора са създадени равни, че те са надарени от техния Създател с определени неотменими права, че сред тях са животът, свободата и преследването на щастие.
—Декларация за независимостта на Съединените щати, 1776
През 19 век правата на човека се превръщат в централен проблем във връзка със споровете около робството. До края на века робството е премахнато в повечето страни по света, като малкото останали са главно в Азия. В САЩ противоречията около отмяната му са особено изострени и довеждат до Американската гражданска война. Първата и Втората световна война, и свързаните с тях огромни загуби на човешки живот, и мащабни нарушения на правата на човека, стимулират развитието на съвременните механизми за поддържане на правата на човека. Обществото на народите, създадено през 1919 година, има за цел разоръжаването, предотвратяването на войните чрез системи за колективна сигурност, уреждане на споровете между държавите чрез преговори и дипломация и повишаване на световното благоденствие. В неговата учредителна харта е включено и правото да допринася за разпространението на много от съвременните права на човека. След Втората световна война функциите на Обществото на народите са поети от Организацията на обединените нации. Още от своето основаване тя играе важна роля в международното право, свързано с правата на човека. Организацията и нейните членове създават основната част от днешното международно хуманитарно право и международно право по правата на човека.